Цитат. Историята дава толкова много поуки и от толкова малко от тях ние успяваме да се поучим, че ми се плаче
Интервю на Георги РУСИНОВ
-Проф. Стоянович, как бихте обобщили атентата в „Света Неделя“ за българската история? Как променя политическия и обществения климат на страната?
-Атентатът в църквата „Света Неделя“ от 1925-а не е обикновен атентат, а събитие, което отваря напълно нова страница в историята на България. Задълбочава необявената гражданска война и отваря пътя за една нова страница за международната комунистическа левица, която премахва от себе си всеки свян и доминото на псевдопарламентаризма. Смятам, че в България този ден нито е достатъчно добре изучен, нито е достатъчно добре преподаван в училище, или обсъждан в нашето общество и затова мисля, че форуми като нашите са идеалната възможност да направим още една крачка за активно изучаване на тези събития.
-Какъв е вашият съвет тогава към учителите, учениците – как да поднасят и разбират трудни теми като тази?
-Той въпросът е привидно лесен, ама питайте как се отговаря на такова нещо. Всяко знание и правилно осмисляне на части от историята е в края на краищата един сложен процес, в който изпъкват няколко неща. Първото е обществото и държавата ни в частност да обмислят историята да се изучва обективно и спокойно на базата на документи, защото както и в Евангелието се казва: „Само истината ще ни направи свободни“. Ако в 90-те години на миналия век бяхме имали силата и вътрешната необходимост да изучим с истински документални подложки своето минало, сега българското общество нямаше да се намира в тази фаза на полувулканичен разпад, в който сме. Няма как в историята да има две истини. Тя винаги е една. И опитът тя да бъде преиначавана означава, че някой има файда, вътрешна нужда от това да промени нещата, за да скрие нещо. От друга страна с всяка изминала година се увеличават документите, които ние намираме като историци. Откриват се повече документални средства, за да разширим своето знание. Затова историята не е скулптура, която да сложиш на площада и да й носиш карамфили на всеки празник, а нещо, което се развива и носи нов поглед към близкото минало. Затова с моите колеги проф. Веселин Янчев и проф. Милко Палангурски, както и с общественика – културоведа д-р Тони Николов направихме кръгла маса с една смесена и популярна учителска и ученическа аудитория в Бургас, без да ги бутаме към никаква посока, освен тази на документите, които черно на бяло показват каква е историята през 1925-а.
-Говорейки за документите от архивите, кое Ви впечатли най-силно в свидетелствата от този период?
-Миналата година, моят забележителен колега проф. Янчев написа една много задълбочена монография „Поръчаното въстание“ за септемврийското въстание от 1923-а, която завършва горе-долу със събитията от 1925-а. И когато човек има желание и вникне в тази книга, която е извадила абсолютно всичко налично за периода ще види, че 1925-а е по някакъв начин предопределена. Това е чакано през годините и е било нужно просто някой да стъпи на криво в болшевизираната българска комунистическа партия. Това не е случаен акт, това е целенасочен терористичен акт. Той е много ясно прицелен в това да създаде много жертви, да направи обществен скандал. Всичко, което ме е втрещявало най-много през цялото време са две неща. Едното е, че българските комунисти действат директно и напълно в съветски интерес. И второ всичките действат срещу месечна заплата. При това не в рубли, а в долари. Което отваря, разбира се, контекстът на предстоящото влизане на евро. Вероятно и сегашните ибрикчии на Москва предпочитат да получават не в рубли, а в евро или друга валута. Това, между другото, е една практика на зависимост на международното комунистическо движение, която продължава със сигурност поне до Втората световна война. Това са си платени хора, които работят на смяна. А според мен продължава и до днес.
-Можем ли да кажем дали има свидетелства за личности от Бургас или Бургаския край, които са свързани с атентата по някакъв начин било то като участници или потърпевши?
-Трябва да призная, че не съм срещал бургазлии или хора от региона в пряка зависимост със самия атентат. През 1923-а е различно. Странджанският край е много особен тогава. Тези четири чети – полутерористични полухайдушки и леви, разбира се, отварят една много нова, много кървава, но и интересна страница в историята на събитията от тогава. Така, че макар и през 1925-а Бургас да няма пряка връзка със събитията, преди това е достатъчно добре представен, за добро или за лошо.
-Кои поуки от тези събития смятате за най-актуални за обществото ни днес?
-Историята дава толкова много поуки и от толкова малко от тях ние успяваме да се поучим, че ми се плаче. Ако не бях толкова дълги години в науката, щях да съм в едно по-емоционално състояние, виждайки как историята от памтивека до днес ни дава прекрасни учебникарски примери за това накъде трябва да вървим. И ние, не знам защо, като говеда на водопой винаги избираме другия път. След това се оправдаваме пред децата си, че или такова е било времето, или сме нямали друг избор, или така сметнахме, че за тях е по-добре, без да ги питаме те накъде искат да вървят. За жалост това, което остава след 1923-1925-а е голямото разделение в българското общество. Разбира се по времето на 50-те години комунистическа власт учебниците и всичко останало беше съвсем обърнато в посока героизация на периода и всички тези кървави актове. Но обективно погледнато абсолютно ясно е, че от 20-те години на миналия век българското общество окончателно се прощава със следосвобожденското си полуудобство, с провала през Първата световна война, националния въпрос, идването на големи селски маси в градовете, големите бежански вълни и общото обедняване на България, въпреки земеделските й богатства. Всичко това води нашата страна към една все по-задълбочаваща се поляризация, въпреки изключително добрите последни десетина години преди Втората световна война начело с цар Борис III, който довежда страната до икономически напредък, спасяването на евреите и т.н. Тази поляризация, това чуждопоклоничество от страна на левицата, за жалост се запазва с големи амплитуди и до днес. Не, че в една демократична страна не трябва да има всякакви партии, но не е добре да има партии, които слагат над принципите си чужди знамена. Иначе идеология може да има всякаква и това е достойно – всеки от нас защитава своята. Но чужди знамена в родната ни държава не отива.
-Да се върнем на атентата. Как се вписва той в тогавашната геополитическа обстановка на Балканите и в Европа?
-Той, както казахме, неговото идване е някак си логично. Тук трябва да търсим съветското влияние и особената роля, която играе Югославия на балканския концерт на страните победителки. По-късно немалка част от това влияние ще се прехвърли от земеделците към звенарите с целия опит за лека фашизация на част от българските партии. Европейският контекст на цялата тази история не е особено уникален. Уникално е, че е възможно в една малка и прекрасна земеделска България да се случи най-кървавият атентат на 20 век до Кулите близнаци. България пак става тогава първа в света, но за жалост с такава новина. Процесите, които виждаме след края на Първата световна война в България не са някаква нечувана уникалност. Имаме този голям провал на националната идея, голямото отчаяние на хората на изкуството, опитът за връщане към българското – т.нар. национален стил, както в архитектурата, така и в литературата. Имаме и фашизация, както казах. Слава Богу не се стига до там у нас, че да можем да говорим сериозно за каквото и да е присъствие на фашизоидни организации. Това не е само у нас. В коя европейска държава го няма по това време? Не е само Германия и Италия. Вижте съседните ни държави, Полша, Франция. Вижте Англия даже. На този фон България е в една пионерска възраст. Т.е. ние не сме някакъв остров нито на нестабилността, нито на някакви нетипични идеологически развития. Нетипично за България до тогава, разбира се, е това разделение, този опит да се сложи под един знаменател републиканството с профашизоидното и тези сили да играят ролята на някакъв мотор към модерното, който благодарение на цар Борис III след 1935-а, се проваля.
-Оптимист ли сте, че можем да превърнем историческите уроци в една гражданска активност и поемане на отговорност за действията ни като общество?
-Каквото и да Ви отговоря ще изглеждам наивен. Ако кажа, че съм 100% оптимист наивността ще се чете на челото ми. Ако ви кажа, че съм песимист, ще кажете що за цинизъм житейски. Но във всички случаи, ако не бих бил по-скоро оптимистичен – нито бих живял в тази държава, нито бих се занимавал с наука. Обратно смятам, че България е и ще продължава да бъде едно симпатично и топло място за живеене. Сигурно вече остарявам, опитвайки се да се превръщам в старозаветен пророк, но ще видите ще дойде време, ако така продължава развитието на страните от Европейския съюз, в който страните от т.нар. източен фланг на съюза и Балканите ще бъдат място, в което ще бягат западняците, за да живеят нормално. Ще дойде това време и ще умрем от смях, защото ние сме свикнали да мечтаем да дойде в нашия живот Корекома, Берьозката или каквото и да е, а накрая ще се окаже, че нашето общество с кебапчетата, хубавите салати и тия прекрасни жени около нас ще се окажат по-притегателна сила за нормалността. Там където се оказва, че да, обществото може да е по-грубичко, по-примитивно, по-искрено обаче, нарича нещата със собствените им имена, а не се прави на либерастващ политик, който иска да удовлетвори абсолютно разрушаващи европейската идентичност тенденции.
-Като бивш министър на културата няма как да не Ви попитам как виждате развитието на културния живот на Бургас, още повече, че градът е кандидат за Европейска столица на културата през 2032-а.
-Това е от немай къде ме кара да отворя малко повече палитрата на отговора си. Бургас в последните 10 години се превърна, казвам го без никаква лъскава боя в думите си, в абсолютен еталон за развитието на една община в България. Бургас е както инфраструктурно, така и културно, така и като въздух, вече е различен. В България вече има Бургас и всичко останало. И като казвам въздуха, нямам предвид, че понякога мирише от Нефтозавода. Това си е българска работа. Имам предвид, че в Бургас човек може да направи почти всичко, което иначе очаква да му даде Европата. Напълно ясно е кой и как е успял да мотивира бургазлии да се идентифицират с този процес. Ясно е, че Бургас в момента задава дневния ред как трябва да се развива обществото, включително и пустата София, която като столица всички я гледат като музей на съвременността. София вече за много неща може спокойно да гледа Бургас и да си записва в малкото тефтерче. Казвам Ви го като убеден софиянец, който постепенно заради онзи особен въздух на Бургас, вече е започнал да се превръща в крайморско чедо. Колкото до кандидатурата за културна столица, аз като министър преживях подготовката на предишния конкурс. И помня както незнанието как става кандидатстването, опипването, разходките в тъмното, опитът, разбира се, не само за подлагане на подводни камъни от съседите, ами направо ритане под масата. И знам много добре как станаха кандидатстванията и спечелването. Мисля, че Бургас е градът, който отдавна заслужава тази награда. И то не за друго, а защото отдавна голяма част от нещата, които се изискват, за да станеш културна столица, вече са факт тук. Разговаряйки с кмета Димитър Николов преди някоя друга седмица именно по този въпрос ми направи впечатление нещо, което прави неговият стил напълно различен и толкова европейски. Той каза в прав текст: „Спечелим или не, всичко това развива и остава за бургазлии“. Ето това е начинът, по който се мисли в Европа, а не как твоя бостан да произведе шест тикви повече. И какво като си останеш с тиквата – кел файда, както казваха бабите. Така, че дано тази работа да стане. Във всички случаи тази кандидатура е напълно заслужена и като нищо ще вземе да се увенчае и с успех.
